Сарая на края на Росенец.

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна неволна и написана много преди да се случат. Единствените промени от оригиналният текст са в имената и дребни детайли от описанието.

В памет на най-великият творец на нашето съвремие Дъглас Адамс

На един малък невзрачен полуостров, забутан кой знае къде — т.е. там, където никой не може да го открие край Росенец, защото е защитен от обширно Невероятностно поле, за което само шестима мъже в България имат ключ, валеше дъжд.

Дъждът барабанеше и танцуваше по ламаринения покрив на малкия  сарай, който се намираше в средата на това парче земя, обрасло с храсталаци. Заличи малката неравна пътечка, която водеше от колибата надолу към морето, и разпиля спретнатите купчинки интересни раковини, които бяха наредени по брега.

Шумът от дъжда по покрива на къщата беше оглушителен, но обитателят й почти не го чуваше, защото вниманието му бе заето с нещо друго.

Той беше нисък и непохватен мъж, с прошарена оредяла коса, мокра от прокапалия покрив. Дрехите му бяха парцаливи, гърбът му — превит, а очите, макар и отворени, изглеждаха затворени зад очилата.

В сарая имаше старо очукано кресло, стара надраскана маса, един стар дюшек, няколко възглавнички и една малка, но топла печка.

Имаше и един стар, малко опърпан котарак и тъкмо към него бе насочено вниманието на мъжа в момента. Той преви тромавата си фигура над него.

— Писи, писи, писи — рече мъжът, — маци, маци, маци… писи иска рибка? Много хубава рибка… иска ли писи?

— Доволен съм, че ядеш риба — каза мъжът, — защото според мен ще се поболееш, ако не я ядеш.

Взе от масата един лист и едно моливче. Хвана едното с едната ръка, другото с другата и започна да експериментира различни начини за тяхното свързване. Първо опита да държи молива под листа, после над листа, след това до листа. Опита да увие листа около молива. Опита да потърка листа с тъпия край на молива, а след това опита да потърка листа с острия край на молива. Той остави следа и мъжът много се зарадва на това си откритие, както всеки ден. Взе един друг лист от масата. На него имаше кръстословица. Разглежда я известно време и попълни един-два отговора, преди да загуби интерес към нея.

Опита да стои върху една от ръцете си и остана заинтригуван от усещането на седалищните си кости.

— Рибата идва от много далеч — каза той — или поне така съм чувал. Или си въобразявам, че съм чувал… Когато идват мъжете или когато в моето въображение идват мъжете с техните шест черни, лъскави автомобила, те идват ли в твоето въображение? Ти какво виждаш, писи?

Той погледна към котарака, който проявяваше по-жив интерес към това как по-бързо да излапа рибата, отколкото към неговите размишления.

— И когато аз чувам техните въпроси, ти също ли ги чуваш, писи? Какво ти говорят техните гласове? Може би просто ти се струва, че ти пеят песни?

Замисли се над казаното и видя, че в предположението му има слабо място.

— А може би те наистина ти пеят песни, а аз си мисля, че ми задават въпроси.

Отново млъкна. Понякога мълчеше дни наред просто за да види как ще се почувства.

— Мисля, че съм прав, като си мисля, че ми задават въпроси — каза той. — Да дойдат толкова отдалече и да оставят всичкият този алкохол просто заради удоволствието да ти попеят песни, би било твърде нелепо от тяхна страна. Или поне на мен така ми се струва. Но кой знае как е, кой знае как е.

Взе една цигара от масата и я запали с огънче от печката. Пое дълбоко дим и се отпусна назад.

— Днес като че ли видях една гумена лодка в морето — рече той накрая, — една  бяла лодка. Никога не съм виждал гумена лодка, само шестте черни автомобила. И шестте зелени. И онези другите, дето казаха, че идат много отдалече. Но никога гумена лодка. Може би шест автомобила при дадени обстоятелства могат да заприличат на една  гумена лодка… Може би една чаша уиски ще ми се отрази добре. Да, това е доста по-вероятно.

Той стана и намери една чаша, която лежеше на пода до неговия дюшек. Напълни я догоре с уиски и отново седна.

— Може би идват да ме посетят други хора — каза той.

На около стотина метра, шибана от проливния дъжд, акостира гумената лодка „Демокрация“.

От нея излязоха три фигури, сгушили глави в яките си, за да скрият лицата си от дъжда.

— Тука ли е? — извика операторът, опитвайки се да надвие шума на дъжда.

— Да — каза Христо.

— В тази барака?

— Да.

— Странно — каза Иво.

— Но тук е страшна пустош — каза операторът. — Трябва да сме сбъркали адреса. България не може да се управлява от една колиба.

Забързаха през проливния дъжд и пристигнаха мокри до кости пред вратата. Почукаха. И тримата трепереха.

Вратата се отвори.

— Какво обичате? — каза мъжът.

— Извинете — започна Иво  — но имам основание да вярвам…

— Вие ли управлявате България? — прекъсна го Христо.

Мъжът му се усмихна.

— Опитвам се да не го правя — каза той. — Мокри ли сте?

Иво го изгледа удивено.

— И питате още! — извика той. — Не ни ли личи, че сме мокри?

— И на мен така ми се струва — каза мъжът, — но вашето становище по този въпрос може да е съвсем различно. Ако смятате, че топлината ще ви изсуши, заповядайте вътре.

Те влязоха вътре.

Заразглеждаха малката колиба — Христо с леко отвращение, операторът с интерес, Иво с удоволствие.

— Хей, ъъъ… — каза Иво — как се казвате?

Мъжът ги изгледа колебливо.

— Не знам. Защо, смятате ли, че трябва да имам име? Струва ми се неоправдано да се дава име на едно случайно струпване на съмнителни сетивни възприятия.

Покани операторът да седне в креслото. Той самият се настани на ръба на креслото, Христо се подпря сковано на масата, а Иво се излегна на дюшека.

— Аууу! — каза Иво. — Седалището на властта! — Започна да си играе с котарака.

— Вижте — каза Христо, — трябва да ви задам няколко въпроса.

— Добре — каза учтиво мъжът, — но ако желаете, можете да попеете на котарака ми.

— Ще му бъде ли приятно? — попита Иво.

— По-добре питайте него — каза мъжът.

— Може ли да говори? — каза Иво.

— Нямам спомен някога да е говорил — каза мъжът, — но аз не съм достоверен източник.

Христо извади от джоба си някакви бележки.

— И така — каза той, — вие сте човекът, който управлява България, така ли?

— Как мога да знам това? — отговори мъжът.

Христо отметна един от въпросите върху листа.

— Откога се занимавате с тази дейност?

— Аааа — каза мъжът, — този въпрос се отнася за миналото, нали?

Христо го изгледа учудено. Това не беше според неговите очаквания.

— Да — каза той.

— Как мога да знам — подзе мъжът, — че миналото не е една илюзия, предназначена да обясни несъответствието между моите непосредствени физически усещания и душевното ми състояние?

Христо втренчи поглед в него. От прогизналите му дрехи започна да се издига пара.

— И на всички ли въпроси отговаряте по този начин? — каза той.

Мъжът веднага отговори.

— Казвам това, което ми идва да кажа, когато ми се стори, че чувам някой да казва нещо. Повече нищо не мога да кажа.

Иво се изсмя доволно.

— Да пийнем по този повод — каза той и измъкна бутилка Джак. Скочи на крака и подаде бутилката на властелина на България, който я пое с удоволствие.

— Браво на вас, велики управнико — каза той, — добре го рекохте.

— Не, не, чакайте малко — каза Христо, — хората идват при вас, нали? С автомобили…

— Мисля, че да — отговори мъжът и подаде бутилката на оператора.

— И ви молят — каза Христо — да вземате решения вместо тях, нали? Например за живота на хората, за политиката, за икономиката, за енергетиката, за всичко, което става около нас във България?

— Около нас? — каза мъжът. — Къде около нас.

— Около нас! — каза Христо и махна с ръка към вратата.

— Откъде знаете, че около нас има нещо! — попита мъжът учтиво. — Вратата е затворена.

Дъждът продължаваше да плющи по покрива. Вътре в сарая беше топло.

— Но вие знаете, че около нас има цяла България! — извика Христо. — Не можете да избягате от задълженията си, като се преструвате, че те не съществуват!

Властелинът на България мисли дълго време, докато Христо се тресеше от гняв.

— Вие сте прекалено категоричен в твърденията си — каза той накрая. — Не мога да се доверя на съжденията на човек, който приема България, ако тя съществува, за даденост.

Христо все още трепереше, но не каза нищо.

— Аз мога да решавам само въпросите на моята си България — тихо продължи мъжът. — Моята България са моите очи и моите уши. Всичко останало е догадки.

— Но вие в нищо ли не вярвате?

Мъжът сви рамене и вдигна котарака си.

— Не разбирам какво искате да кажете — заяви той.

— Не разбирате ли, че това, което решавате в този ваш сарай, засяга живота и съдбите на милиони хора? Но това е чудовищно!

— Не съм много сигурен. Аз изобщо не познавам хората, за които говорите. А предполагам, че и вие не ги познавате. Те съществуват само в думите, които чуваме. Глупаво е да твърдите, че знаете какво става с другите хора. Това само те, ако съществуват, знаят. Те си имат свои собствени Българии от очи и уши.

Оператора каза:

— Мисля да отскоча за малко навън.

Той ги остави и излезе на дъжда.

— Вярвате ли, че съществуват други хора? — упорстваше Христо.

— Нямам мнение по въпроса. Откъде мога да знам.

— Я по-добре да отида да видя какво става с оператора — каза Иво и се измъкна.

Отвън оператора каза:

— Мисля, че България се намира в много добри ръце, нали?

— Много добри — каза Иво.

Двамата тръгнаха под дъжда.

Вътре Хрисо продължаваше да упорства.

— Но не разбирате ли, че има хора, чийто живот или смърт зависи от вашата дума?

Властелинът на България мълча дотогава, докато беше възможно. Когато чу далечния шум от запаленият двигатели на лодката, той заговори, за да го заглуши.

— Аз не съм отговорен за това — каза той. — Аз не се меся в хорските работи. Аллах ми е свидетел, че не съм жесток човек.

— Аха — изръмжа Христо, — казвате „Аллах“. Значи вярвате в нещо!

— В моя котарак — каза мъжът благо, като го взе в ръце и започна да го гали. — Аз му викам Аллах. И съм добър с него.

— Добре — каза Хрито, като извади най-силния си коз, — а откъде знаете, че той съществува? Откъде знаете, че той знае, че вие сте добър с него или пък му допада това, което си мисли, че е вашата добрина?

— Не знам — отговори мъжът с усмивка. — Изобщо нямам представа. Просто ми харесва да се държа по определен начин с това, което мисля, че е котарак. Вие по различен начин ли се държите? Сега бихте ли ме извинили, струва ми се, че съм изморен.

Христо въздъхна съвсем недоволно и се огледа.

— Къде са другите двама? — попита той внезапно.

— Кои други двама? — каза властелинът на България, като се отпусна назад в креслото и напълни чашата си с уиски.

— Иво и оператора! Двамата, които бяха тука!

— Никого не помня. Миналото е илюзия, която обяснява…

— Я си го натикай… — озъби му се Христо и изтича навън под дъжда.

Лодката я нямаше. Дъждът продължаваше да шиба калта. Нямаше и следа от мястото, където се бе намирал лодката. Той нададе рев в дъжда. Обърна се и се затича обратно до сарая, но го намери заключен. Властелинът на България дремеше в своето кресло. След малко отново се заигра с молива и хартията и много се зарадва, когато откри, че едното оставя следи върху другото. Отвън се чуваха най-различни звуци, но той не знаеше дали са истински или не. След това в продължение на една седмица разговаря с масата си, за да види как ще реагира.